След толкова години лъкатушене
в износените ми от пътища обувки
нося си притихналата болка пак и пак.
Няма май отърване.
Защо, защо е толкова бездънна
тази моя женска празнота???
Защо все още теб копнея - 
докосването, погледа и любовта...

Защо не спира моето сърце
да иска и към теб да се стреми,
макар и то от болка изтерзано?
Макар и толкова години да вървя
искам, искам пак,
но празнотата ми остава си
бездънна яма.

Обичаш ме, а полза няма.
Все не стига твоята любов
да запълни тъмнината ми със светлина.
Събуждаме се сутринта
ръце си една в друга вплели.
Днес отново ти си нов,
а аз ще търся пристан в обичта.