Безпочвен е. Но това не значи несъществуващ, а  б е з д ъ н е н!
СТРАХ!
Струната, на която с жални и пронизителни вопли свири всяка човешка душа (е, почти всяка).
Моята - също.

Страх от високото. Страх от тъмното. Страх от загуба на каквото и да е. Страх от бъдещето. Страх от миналото. Отрова в настоящето. Страх от известното. Страх от неизвестното. Страх от съдбата и от неизбежното. А също и от възможното.

От всичко.

И всичко накрая се свежда до страх за СЕБЕ СИ.
В основата на всичко съм аз и се страхувам за себе си, защото съм се изградила във всичко. Страхувам се за всичко, което имам и което съм...

Защото аз съм НЕЩО.
Нещо слабо, нуждаещо се, зависимо, искащо, мечтаещо... Или пък борбено, силно, волево, но имащо много да губи.

Ако съм отрепка, какво бих загубила, губейки себе си???

Нима мечтите ми са по-големи от мен - човекът?
Нима желанията ми са по-големи от душата ми?

Какво съм аз в сравнение с Вселената? Дори не съм бактерия върху тялото на планета. А нима една бактерия се сртахува?

Истината е, че страхът ми е поредната моя глезотия. Но за умът няма друга истина, освен него самия.
Чашата си с отрова до дъно сега ще изпия.
Всичко е заслужено.
Дори диаманти малцина намират, макар те да мога да светят за цялото човечество.

А много диаманти си стоят така на показ пред очите на тълпата. И остават невидени...